150 години от гибелта на хаджи Димитър Асенов

хаджи димитър

Днес отбелязваме 150 г. от смъртта на Хаджи Димитър (1840 – 1868).

През пролетта на 1868 г. в Румъния се сформира четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. На 5 юли 1868 г. четата преминава Дунав с една гемия. Първото сражение води с турска потеря от около 1 000 души. Откъсва се от преследвачите и с нощен преход достига до Карапанова кория в землището на село Горна Липница. Тук на 7 юли четата води втория си бой, като нанася значителни загуби на противника си и дава един убит и двама ранени. На 8 юли става сражение около село Вишовград, в местността Дългидол.

220px-Stefan-Karadzha-zname

Знамето на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа с надпис “На оружя, братя”

На 9 юли в Канлъдере, местност в землището на Вишовград, на няколко километра на юг-югоизток от Дългидол, става кръвопролитно сражение, в което четата е разбита. Ранен и пленен е Стефан Караджа. Под ръководството на Хаджи Димитър останалите 58 души продължават към Балкана. Днес в местността Канлъдере, името на която означава „кървава река“ на турски, има паметник и чешма, посветени на загиналите четници.

На 18 юли 1868 г. при връх Бузлуджа  в Шипченска планина става последното сражение на четата. Някои историци считат, че в тази битка е убит и Хаджи Димитър. След Освобождението, предполагаемите негови кости и тези на убитите четници, са пренесени от Бузлуджа и временно положени в ковчези в църквата „Св. Архангел Михаил“ в гр. Крън, Казанлъшко.

Според очевидеца Христо Македонски, Хаджи Димитър е убит на връх Бузлуджа: „Хаджията с револвер в ръка се защитава, но падна убит.“

Според някои изследователи, обаче, Хаджи Димитър е само тежко ранен на Бузлуджа и изведен от боя от трима свои четници, за три денонощия е отнесен на връх Кадрафил, в Сърнена Средна гора, близо до днешното село Свежен (тогава Аджар). Там въпреки грижите на местни пастири, Хаджи Димитър починал от раните си около 29 юли/10 август 1868 г. Погребан е на същото място.

220px-The_Tomb_of_Dimiter_Asenov

Гробът на Хаджи Димитър, под връх Кадрафил, в Сърнена Средна гора, над с.Свежен

Дванадесет години по-късно, през м.ноември 1880, костите са препогребани тържествено в двора на църквата „Св. Св. Петър и Павел“ в с. Аджар от пловдивския викарен епископ Гервасий Левкийски. Малко по-късно майката на Хаджи Димитър прибира тези кости и те са препогребани в църквата в кв. Клуцохор в Сливен. През 1970 г. във връзка с цялостно преустройство на къщата музей „Хаджи Димитър” и възстановяването на съборените сгради костите са предадени в Окръжния исторически музей в Сливен.

260px-Sliven_Hadzhi_Dimitar

Родната къща на Хаджи Димитър в Сливен

Христо Ботев издава и разпространява „Календарь за година 1875“, който представлява лист за окачване на стената с образа на Хаджи Димитър и Ботевата песен за него. Под ограничителната рамка пише: „Цената му е 1/2 франгъ“ и „Издателъ Хр. Ботйовь“. Календарът е поместен като особена ценност в неговите „Съчинения“, издадени в София през 1907 г. под редакцията на дъщерята на поета Иванка Хр. Ботева. В този календар, поетът и революционер изрично е изписал срещу датата 5 август (по Юлианския календар) / 17 август (по Григорианския календар): „Великомъч. Хаджи Димитарь Асенйовь“ (изписано е с главни букви).

 

ХАДЖИ ДИМИТЪР

Христо Ботев

Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви, лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.

 

На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!

 

Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по-силно тече!

 

Жътва е сега… Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак… Но млъкни, сърце!

 

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят…

 

Денем му сянка пази орлица
и вълк му кротко раната ближе;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!

 

Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!

 

И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, –
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат та седнат.

 

Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже –
и той я гледа, – мила, зесмена!

 

„Кажи ми, сестро, де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, –
аз искам, сестро, тук да загина!“

 

И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, –
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата…

 

Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, –
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли – пече!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Излиза за първи път във в. „Независимост“, 1873 г. Кога точно е създадена, не се знае. Захари Стоянов по спомени на съвременници твърди, че Ботев я е декламирал дълго преди публикацията. С малки поправки стихотворението е публикувано в „Песни и стихотворения“. Тук се публикува последната редакция, който се смята за нормативна.

Подобни публикации


loading...

Вашият коментар

Червено © 2016 Tyxo.bg 

counter Frontier Theme